Помня този човек,
раната му като кораб,
корабът му като завивка,
завивката му като мочурище,
мочурището като звезда
и звездата като рана.
Човек като човек.
Марин Бодаков
С Марин Бодаков не се познавахме. Но има едни хора-репери, които познавам без те да ме познават и към които някак несъзнателно прикрепям крехкото си усещане за смисъл. Когато някой от тези хора си отиде тази тънка смислова паяжина се прокъсва и реалността ме рита силно в зъбите. И прелиствайки трескаво смисъла, който този човек е оставил, не мога и не мога да издрапам от зейналата яма на хаос и безсилие. Просто не е достатъчно. Не е честно. Много е рано. И се отваря една предишна, моя си рана, и като кораб потъва и се забива още по-дълбоко, а страхът изплува като шамандура и стои все пред погледа...
Нямам какво да кажа всъщност. Всичките ми думи звучат кухо и не на място. Затова ги оставям тук, където никой не чете. Разглеждам какво казват други в мрежата - хора, които са го познавали отблизо и той ги е познавал. Кимам с разбиране и скръб. И се дразня като попадна на някой, който продължава да пише по някакви други, злободневни теми. Ще ми се да изкрещя: "Спрете с глупостите, не виждате ли какъв ценен човек изгубихме!".
Трябва ни пряко предаване по телевизията на негови стихове, а не на парламентарни заседания, в които часове наред някакви дребни човечета се чудят като процедура или като лично обяснение да прокарат поредното си празнословие.
Тъжно е, много тъжно.